Телефонен разговор

Стационарния звъни (не питайте защо го имам).

Казвам: Ало.

Повтарям тази глупава дума няколко пъти, когато човекът от отсрещната слушалка се обажда.

Вика: Ало, не се чувате.

Казвам: Аз си се чувам. Явно проблемът е във вас.

Той: Къде в мене?

Аз: Някъде в главата ви.

Казва: Аз проблеми нямам.

Аз: Значи са твърде сериозни, за да ги видите.

Той: Не се подигравайте с късогледството ми.

Аз: Дори не знаех, че сте късоглед. Говорех за разсъдъка ви.

Той: Разсаждам и засаждам откакто се помня.

Аз: А, отново слухът ви се обажда.

Той: Кой се обажда?

Аз: Вие на мене. Какво искате?

Той: Пепи търся?

Аз: Баща ми или съседката?

Той: Зависи. Съседката хубава ли е?

Аз: А, ето че слухът ви взе да се опаря.

Той: Хубаво оправя?

Аз: Зависи какво искате да ви оправи.

Той: Е, сега. Много неща искам да ми прави.

Аз: Кажете сега, кой ви трябва?

Той: Баща ти търся.

Аз: Няма го. Утре по това време ще е тука.

Той: Сгазил е лука?

Аз: Не, изял го е.

Той: Ама със съседката ли го е ял?

Аз: Вероятно само тя е яла.

Той: Е, хубаво де. Вие коя бяхте?

Аз: Дъщерята.

Той: Голямата или малката?

Аз: В момента и двете.

Той: По-добре си идете? Къде да ходя?

Аз: В психиатрията. Или поне в старчески дом.

Той: Ало, не се чувате.

Аз: Хайде, дано не се чуваме.

На стационарния му предстои да бъде изключен. Завинаги.

Коментари

За "Вкъщи всички вечерят отделно" на Анна Лазарова

"Вкъщи всички вечерят отделно" е книга, която те приютява. Вратичката на корицата на книгата, без да осъзнаваш те приканва да я открехнеш. Някак ти напомня за твоят собствен дом и твоето семейство и си казваш - дай да разбера, защо пък всички вечерят отделно. Дали и при нас така се случваше понякога? От друга страна, зеленият цвят и дома символизират спокойствието и човек се чувства на сигурно, когато държи книгата. Още преди да е прочел първото стихотворение, читателят се обръща навътре към себе си и това бива категорично затвърдено от прочита на текстовете. За тази книга много се каза вече и аз нямам намерение да правя критически анализ на стихосбирката. Но една мушичка в корема не ме остави да продължа напред след прочита, без да съм изписала няколко реда за нея. Книгата е много, но преди всичко - смела. Смела, защото Анна Лазарова широко отваря вратите на дома си за хората, които не винаги са доброжелателни. Домът е мястото, което е най-лично и всичко, което се случва т

Прочетете още

***

Слюнката му е по кожата ми, усещам я под дрехите. Зърната ми са попили течността от дълбините на устните му. Те са ги смукали и сдъвквали като прегладняло пеленаче, докато аз наблюдавам това първично задоволяване с джихадистко безразличие. Искам да кажа - негова съм, докато сянката на едно минало се е вторачила в мен и крещи с очите си и се присмива с всичките си органи. Аз не мога да тръгна. Оставила съм тук най-същностното от същността си. Всички процепи на паркета ме крепят и ми е нужен, за да не се разпадна на хиляди капчици. Нищо няма да промени обличането на булчинската рокля, тялото ми е мръсно, изцапано от преживявания случили се след теб. Опитите да се върна назад се пречупват в основата си и са също тъй невъзможни, колкото и прескачането в някое бъдеще. Играя. Позволявам да играят с мен. Стъпвам на шахматната маса - единственият ми шанс за победа е, да играя кралицата.

Прочетете още

Борови иглички

Стъпките хрупат, като парче ябълка, мъглата трепери, трепери и тялото ми. Мъжки ръце. Унасям се. Борови иглички по косата. Борове в очите. Вятърът ме носи, не търся нищо. Сънувам ли? Нищо не виждам. Мъглата ме залива. Ръце мъжки. В този студ - топлината на игличките по твоето лице. Пълнолуние - изпразнено от длъжности. Само насъщното, само дъха от устата. Мокро е. Удавени думи. Вървим за никъде. Сънувам ли? Ръце мъжки, треперя. Борови иглички в мрака. В тишината. Ирена Петрова

Прочетете още

empty stories

Търсене в този блог