Каиш на врата

Той бе от онези мъже,

които притежаваха всички.

Една дума му беше достатъчна

и те са там, под контрола му.

Незабелязано,

недоловимо

ги хващаше за гушите

и те му позволяваха
да ги води като песове.

Той беше от онези мъже,
които имаха винаги всички.

Притежаваше ги,
забавляваше ги,

толкова лесно ги опитоми.

Но той не притежаваше мен.

Не искаше да притежава мен.

Аз бях единствената,

която осъзнаваше,

колко лесно хората се хващат

в примката на неговата воля
и единствената,
дето пламенно желаеше
да бъде притежание на него.

Тази, която той не взе,

не нахлузи каиш на врата й,
защото в нея видя нещо,
което не му даде мира,
не успя да намери сила,
да поиска да я има.

Ирен

Коментари

За "Вкъщи всички вечерят отделно" на Анна Лазарова

"Вкъщи всички вечерят отделно" е книга, която те приютява. Вратичката на корицата на книгата, без да осъзнаваш те приканва да я открехнеш. Някак ти напомня за твоят собствен дом и твоето семейство и си казваш - дай да разбера, защо пък всички вечерят отделно. Дали и при нас така се случваше понякога? От друга страна, зеленият цвят и дома символизират спокойствието и човек се чувства на сигурно, когато държи книгата. Още преди да е прочел първото стихотворение, читателят се обръща навътре към себе си и това бива категорично затвърдено от прочита на текстовете. За тази книга много се каза вече и аз нямам намерение да правя критически анализ на стихосбирката. Но една мушичка в корема не ме остави да продължа напред след прочита, без да съм изписала няколко реда за нея. Книгата е много, но преди всичко - смела. Смела, защото Анна Лазарова широко отваря вратите на дома си за хората, които не винаги са доброжелателни. Домът е мястото, което е най-лично и всичко, което се случва т...

Прочетете още

***

Слюнката му е по кожата ми, усещам я под дрехите. Зърната ми са попили течността от дълбините на устните му. Те са ги смукали и сдъвквали като прегладняло пеленаче, докато аз наблюдавам това първично задоволяване с джихадистко безразличие. Искам да кажа - негова съм, докато сянката на едно минало се е вторачила в мен и крещи с очите си и се присмива с всичките си органи. Аз не мога да тръгна. Оставила съм тук най-същностното от същността си. Всички процепи на паркета ме крепят и ми е нужен, за да не се разпадна на хиляди капчици. Нищо няма да промени обличането на булчинската рокля, тялото ми е мръсно, изцапано от преживявания случили се след теб. Опитите да се върна назад се пречупват в основата си и са също тъй невъзможни, колкото и прескачането в някое бъдеще. Играя. Позволявам да играят с мен. Стъпвам на шахматната маса - единственият ми шанс за победа е, да играя кралицата.

Прочетете още

малка стара истина

Любовта е като бенгалски огън - пламва бързо и изгаря два пъти по-бързо. Също като природата, тя е непостоянна, преходна. Ту разцъфва, ту увяхва. Ту препуска в шеметен галоп, ту намалява своя ход, докато напълно изгуби сила. Тя има всички нюанси на дъгата, всички вкусови отенъци - от горчиво, до сладко. Тя опиянява, и пак тя отрезвява. Жулиета умира в името на любовта, а Офелия от самата любов. Аз съм далеч от невинността на Жулиета и близо до лудостта на Офелия. Но аз, за разлика от тях, чакам пламъкът, който да се науча да използвам, за да съграждам, творя, да ме пали, без да ме превръща в пепел. Всичко зависи от това, как ще го помисля. ...

Прочетете още

empty stories

Търсене в този блог