empty stories

не може да гледа с очите на мъж ако беше така щеше да е влюбена в тялото си а тя го наказва Ирен

кичур коса една вена всеки път режа по нещо след всяка раздяла - смърт

поезията е в кръвта ми налага се често да си пускам кръв за да излиза

стара болка която вече не боли неизстинали целувки от преди седмица дълго мълчание дълго отсъствие зимата сякаш не свършва сам сама сам сама тя не е готова да обича той не е готов да страда възможност ли си възможен ли си не рискуваш не започвам сам сама и точка Ирен 

празното което постепенно се обгръща с кутия от плът започват да израстват крайници изпъкват кости оформят се стомах дванадесетопръстник и черва и черен дроб и матка или пенис и нещо малко в центъра за да тупти поникват косми и настръхват празното е пълно но му липсва нещо липсва нещо да се съживи вече циркулират кръв хормони предават се импулси някакви но празното е празно нещо липсва няма го желанието  изпразнени от себе си не можем и да се повърнем сексът не е гарант  че желаем нито смехът че изпитваме радост този неясен обект на желанието не идва при всеки и не всеки желае липсата е смъртоносна но осъзнаването е вече крачица към него потърси със закърнели сетива празното ще се напълни и ще затрепти

Да се говори. Не. Не трябва да се говори. Има теми, които се обсъждат само мълчейки. Мълчим и думите минават през нас, както пролетният вятър през шлифера - леко, носещ пробуждане в тялото, взаимно съгласие с общите намерения сливането да се осъществи точно сега. Нещо се надига и темата започва да става все по-ясна в отсъствието на конкретиката на думите. Очите описват бъдещите картини, които ще се напишат след малко от двамата. Другите две ги взимат със себе си и продължават историята. Да. На такива теми е добре да се мълчи. За да се случат от само себе си.  

Видя как малките му крачета за пръв път сами стъпват на пода и с плахост и неувереност пристъпват напред, но го правят с такова неистово удоволствие, че тя усеща, че това са нейните крака, които за пръв път докосват земята и успяват да се задържат на нея, без да се подкосят и да съборят тялото. И тя върви с него, жадува с него, усмихва се, а тази усмивка е единствената, неповторимата и ако някой не я запечата сега, никога повече няма да бъде видяна, но усещането, усещането тя не би могла да забрави. Малките краченца пристъпват напред неуверени. И ето, нещо грандиозно се ражда.