Пропускане към основното съдържание

За "Вкъщи всички вечерят отделно" на Анна Лазарова

"Вкъщи всички вечерят отделно" е книга, която те приютява. Вратичката на корицата на книгата, без да осъзнаваш те приканва да я открехнеш. Някак ти напомня за твоят собствен дом и твоето семейство и си казваш - дай да разбера, защо пък всички вечерят отделно. Дали и при нас така се случваше понякога? От друга страна, зеленият цвят и дома символизират спокойствието и човек се чувства на сигурно, когато държи книгата. Още преди да е прочел първото стихотворение, читателят се обръща навътре към себе си и това бива категорично затвърдено от прочита на текстовете. За тази книга много се каза вече и аз нямам намерение да правя критически анализ на стихосбирката. Но една мушичка в корема не ме остави да продължа напред след прочита, без да съм изписала няколко реда за нея. Книгата е много, но преди всичко - смела. Смела, защото Анна Лазарова широко отваря вратите на дома си за хората, които не винаги са доброжелателни. Домът е мястото, което е най-лично и всичко, което се случва там, обикновено не излиза навън. Докато тук всеки е свободен да влезе, да открадне, каквото му е необходимо и да си тръгне. И в същото време съществува увереността, че всичко показано тук, дори да бъде взето, къщата няма да остане празна или ограбена. Ние нямаме какво да ѝ вземем, тоест, и да го вземем, няма да нарушим целостта, защото тя е с твърде дебели стени и здрави основи. Нещо повече, Анна ни кани директно на масата си и казва: режете от мен. В този смисъл, тя наистина показва огромна смелост, да се разкрие дотолкова. В книгата ясно се четат взаимоотношенията между членовете на семейството и е един вид наболяла изповед, след която читателят, няма как да остане равнодушен. Тогава изплуват и множество забравени конфликти и комплекси и всеки със своите си, възприема стихотворенията с болките и усмивките им. Харесвам тази книга, защото тя може да каже на човек много за самия него и да си научи уроците, които е пропуснал в годините.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Било Коледа

През зимата вече не пада сняг, елхите ни на Коледа са мъртви, очите на децата не блестят, шейните им са само виртуални, мъжете са с избръснати крака, жените са забравили какво е женственост, годините минават сякаш са една, в която все едно и също ни се случва. Фалшива е храната ни, каквито сме и ние, семействата обезлюдяха, липсва обич. Каретите от приказките не вървят, а принцовете са превърнати от ново в жаби. И само някой старец разказвач, пр ипомня , че на Коледа било е празнично, когато къщите били са пълни със деца, а майките им месили са питки, бащите са играели със тях в снега и през прозореца са пускали ракети, за лека нощ те пели песента, която и на своите деца след туй за пели. Но зимата не пада вече сняг, елхите ни на Коледа са мъртви. Забавили сме що е да си млад и радостен от всяко малко нещо. Ирен

Ключовете на Йорданка Белева

Много мислех коя е думата, която най-добре описва разказите на Йорданка Белева. И аз като децата в Тържеството на буквите се лутах и се чудех как да наглася буквите, така че да съставя правилната дума. Истината е, че не успях. И все пак, много искам да кажа нещо за книгата, затова ще го направя по лесния начин - с повече думи. Малка, бяла и изчистена, корицата не издава нищо от книгата и в същото време казва толкова, колкото е необходимо да се знае за нея. В ръцете ми изглежда като птиче перо, а онова изрисувано с молив момиче е скрито в косъмчетата и чака да бъде намерено, а с него и цялата феерия от детски спомени и фантазии. Всяко изречение от книгата е написано с толкова лекота и излъчва такава непринуденост, сякаш разказите са ѝ хрумнали в един миг и в този един миг са се развили в главата ѝ от начало до край. По същият начин са ни поднесени. Един миг, който идва ненадейно като flashback и докато се усетиш, е преминал и ти остава време само да се усмихваш. Четеш ги и ти се стр

Любовно стихотворение на господин Т.

Едно прекрасно стихотворение на Катерина Илиопулу .  И моята жена би била Сряда :) Любовно стихотворение на господин Т. Измислих си една жена. Моята жена не е Светла Събота, не е Задушница, не е Неделя на Тома. Моята жена е винаги Сряда. Което ще рече – неведома. Шията й е хиподрум, набразден от копита. Поле на вибрации. Държи един малък часовник в зъбите си и, когато я целувам, ме е страх да не го погълна. Тогава винаги ще знае моя ритъм. Моята жена не е дърво, а камък. Когато я глождя, строшавам зъбите си. Тя също се измъчва, защото не мога да променя формата й. Само място мога да й променя и затова я захвърлям далече, и тичам като куче, поглъщайки разстоянията, за да я върна отново.   Превод от гръцки: Яна Букова