Гледам свои снимки. Стари и нови. От бебе, до днес. Гледам очите си. Същите големи кафяви очи. Невероятно е. Как са се променяли през годините. Без видима разлика. С всяка изминала година, тези очи са гледали по същия друг начин. На всяка снимка, в очите се четат различни истории. С времето стават по-пълни. Пълни с видяно, усетено, преживяно. На месец, тези очи са знаели малко. Са гледали малко. На седем години са могли да четат. Преоткрили са по свой начин живота. На петнадесет тези очи са се влюбвали. Тези очи са примигвали заедно с други. На двадесет, тези очи имат свой индивидуален поглед. И по тях се четат всички минали преживявания. Но тези очи са запазили своя пръв, изначален и никога непроменим поглед. Моят такъв е тъгата.