Ако емигрантът в мен съществува, то краката му са парализирани от някоя неслучила се война. Смелостта е станала плячка на железни вълци с едно огромно око, което не хапе, а стреля. Аз съм онзи кореняк, който пази последната стена от срутения си дом, който преди да бъде построен, е обозначен като мишена. Опитах се да се провра през страховете си, но се оплетох в мрежата от въпросителни. Сама ги създадох. Останах в тунела на илюзиите, а той все повече заприличваше на мазе без изход. Стената пред мен се оказа избродирана от лични съпротиви срещу новото. Страната, която ме чака, предлага разноцветна дъга от възможности и защита от старите болки, но аз я повръщам, преди да е влязла в хранопровода на съзнанието ми. Ако това, което задържа старото е само навикът, защо аз се съпротивлявам, сякаш ме изнасилват? Животът е едно вечно бягане от щастието. Емигрантът в мен е бил убит или не се е раждал. Кой желае да му бъде инкубатор?