Пропускане към основното съдържание

Обаждане от реалността

Потъвам в септичната яма
всеки път, когато се облещиш пияно,
когато отиваш навън да се полигавиш,
както правят всички мъже,
с водка, а понякога и с цигара.
Всеки път реалността се обажда,
когато се прибираш късно вечер
и не ме поглеждаш, нито целуваш.
Когато искаш само да ядеш кренвирши,
единствената радост в живота.
Тогава потъвам в септичната яма,
затрупана от миризливи битовизми.
И ти си просто мъж, като всички други,
илюзията си е само моя.
Погледът ти, който намирах магичен,
сега е дъното на тази яма.
Тогава реалността мирише за двама.
Кочината е натъпкана с теб,
ти й пасваш отлично. Сега,
в този момент, когато искаш да пиеш,
когато говориш вулгарно,
а детето ни плаче в креватчето.
И потъвам в септичната яма,
с илюзията за теб, с мойте измислици.
Ти не си нищо, само един мъж,
такъв - като всички останали.
Ирена Петрова

Коментари

Популярни публикации от този блог

За "Вкъщи всички вечерят отделно" на Анна Лазарова

"Вкъщи всички вечерят отделно" е книга, която те приютява. Вратичката на корицата на книгата, без да осъзнаваш те приканва да я открехнеш. Някак ти напомня за твоят собствен дом и твоето семейство и си казваш - дай да разбера, защо пък всички вечерят отделно. Дали и при нас така се случваше понякога? От друга страна, зеленият цвят и дома символизират спокойствието и човек се чувства на сигурно, когато държи книгата. Още преди да е прочел първото стихотворение, читателят се обръща навътре към себе си и това бива категорично затвърдено от прочита на текстовете. За тази книга много се каза вече и аз нямам намерение да правя критически анализ на стихосбирката. Но една мушичка в корема не ме остави да продължа напред след прочита, без да съм изписала няколко реда за нея. Книгата е много, но преди всичко - смела. Смела, защото Анна Лазарова широко отваря вратите на дома си за хората, които не винаги са доброжелателни. Домът е мястото, което е най-лично и всичко, което се случва т...

няма тема

Глухонемите облаци ме наблюдават отгоре и в очите им прочитам укор. Грешките ми изтичат от тях като дъжд. Разпознавам ги - тъмни са капките им. Октомври ми напомня за май и ме прави още по-неуверена. Морето е изяло думите ми, разкъсало ги е на срички в дълбините, оставило ги е като отломки в стомаха си. Корабът ми развява знамето на съжалението и търси подходящия език за извинение. Аз не зная вече как да кажа "добър ден" и се срамувам да изписвам стиховете си.

* * *

не сме специалисти по връзките лесно завързваме но вместо панделка правим възел затягаме го толкова здраво че не ни остава друго освен да скъсаме