Пропускане към основното съдържание

Samuel Beckett

Четем Бекет. Запознаваме се с него. Гледаме как го поставят. Търсим смисъла в текстовете. Никого не познаваме. Бекет ни е чужд. Изплъзва се между пръстите. Говорим за него. Слагаме му определения. Закичваме го с глупавите си тълкувания. Все по-малко прилича на Бекет. Колкото повече дълбаем в него, толкова повече се отдалечаваме от същественото. Абсурдът е в нас. Които не знаем как да бъдем абсурдни. А искаме да поставяме Бекет. Тормози ни. Открай време. Сякаш друго не умее да прави. Ден след ден - нова идея. По-лоша от предната. Няма път. Всички пътеки са отъпкани вече. Никоя не е точната. Решението не е намерено. Няма защо да се търси. Самоубийството ни е сигурно. Но ние копаем към него. Четем Бекет. Мислим, че го разбираме. Започваме наново. По-малко уверени. В нас ли е вината, че сме толкова глупави? Бекет е пъклена история, която не може да бъде разказана. Револвер насочен в челото. Нямаме мира. Отново опитваме. До деня, в който вече не търсим. Защото решение няма. А само пътуване. 

Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

За "Вкъщи всички вечерят отделно" на Анна Лазарова

"Вкъщи всички вечерят отделно" е книга, която те приютява. Вратичката на корицата на книгата, без да осъзнаваш те приканва да я открехнеш. Някак ти напомня за твоят собствен дом и твоето семейство и си казваш - дай да разбера, защо пък всички вечерят отделно. Дали и при нас така се случваше понякога? От друга страна, зеленият цвят и дома символизират спокойствието и човек се чувства на сигурно, когато държи книгата. Още преди да е прочел първото стихотворение, читателят се обръща навътре към себе си и това бива категорично затвърдено от прочита на текстовете. За тази книга много се каза вече и аз нямам намерение да правя критически анализ на стихосбирката. Но една мушичка в корема не ме остави да продължа напред след прочита, без да съм изписала няколко реда за нея. Книгата е много, но преди всичко - смела. Смела, защото Анна Лазарова широко отваря вратите на дома си за хората, които не винаги са доброжелателни. Домът е мястото, което е най-лично и всичко, което се случва т
Публикуване на коментар
Прочетете още

***

Слюнката му е по кожата ми, усещам я под дрехите. Зърната ми са попили течността от дълбините на устните му. Те са ги смукали и сдъвквали като прегладняло пеленаче, докато аз наблюдавам това първично задоволяване с джихадистко безразличие. Искам да кажа - негова съм, докато сянката на едно минало се е вторачила в мен и крещи с очите си и се присмива с всичките си органи. Аз не мога да тръгна. Оставила съм тук най-същностното от същността си. Всички процепи на паркета ме крепят и ми е нужен, за да не се разпадна на хиляди капчици. Нищо няма да промени обличането на булчинската рокля, тялото ми е мръсно, изцапано от преживявания случили се след теб. Опитите да се върна назад се пречупват в основата си и са също тъй невъзможни, колкото и прескачането в някое бъдеще. Играя. Позволявам да играят с мен. Стъпвам на шахматната маса - единственият ми шанс за победа е, да играя кралицата.
Публикуване на коментар
Прочетете още

Борови иглички

Стъпките хрупат, като парче ябълка, мъглата трепери, трепери и тялото ми. Мъжки ръце. Унасям се. Борови иглички по косата. Борове в очите. Вятърът ме носи, не търся нищо. Сънувам ли? Нищо не виждам. Мъглата ме залива. Ръце мъжки. В този студ - топлината на игличките по твоето лице. Пълнолуние - изпразнено от длъжности. Само насъщното, само дъха от устата. Мокро е. Удавени думи. Вървим за никъде. Сънувам ли? Ръце мъжки, треперя. Борови иглички в мрака. В тишината. Ирена Петрова
Публикуване на коментар
Прочетете още