Пропускане към основното съдържание

Samuel Beckett

Четем Бекет. Запознаваме се с него. Гледаме как го поставят. Търсим смисъла в текстовете. Никого не познаваме. Бекет ни е чужд. Изплъзва се между пръстите. Говорим за него. Слагаме му определения. Закичваме го с глупавите си тълкувания. Все по-малко прилича на Бекет. Колкото повече дълбаем в него, толкова повече се отдалечаваме от същественото. Абсурдът е в нас. Които не знаем как да бъдем абсурдни. А искаме да поставяме Бекет. Тормози ни. Открай време. Сякаш друго не умее да прави. Ден след ден - нова идея. По-лоша от предната. Няма път. Всички пътеки са отъпкани вече. Никоя не е точната. Решението не е намерено. Няма защо да се търси. Самоубийството ни е сигурно. Но ние копаем към него. Четем Бекет. Мислим, че го разбираме. Започваме наново. По-малко уверени. В нас ли е вината, че сме толкова глупави? Бекет е пъклена история, която не може да бъде разказана. Револвер насочен в челото. Нямаме мира. Отново опитваме. До деня, в който вече не търсим. Защото решение няма. А само пътуване. 

Етикети:

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

За "Вкъщи всички вечерят отделно" на Анна Лазарова

"Вкъщи всички вечерят отделно" е книга, която те приютява. Вратичката на корицата на книгата, без да осъзнаваш те приканва да я открехнеш. Някак ти напомня за твоят собствен дом и твоето семейство и си казваш - дай да разбера, защо пък всички вечерят отделно. Дали и при нас така се случваше понякога? От друга страна, зеленият цвят и дома символизират спокойствието и човек се чувства на сигурно, когато държи книгата. Още преди да е прочел първото стихотворение, читателят се обръща навътре към себе си и това бива категорично затвърдено от прочита на текстовете. За тази книга много се каза вече и аз нямам намерение да правя критически анализ на стихосбирката. Но една мушичка в корема не ме остави да продължа напред след прочита, без да съм изписала няколко реда за нея. Книгата е много, но преди всичко - смела. Смела, защото Анна Лазарова широко отваря вратите на дома си за хората, които не винаги са доброжелателни. Домът е мястото, което е най-лично и всичко, което се случва т...
Публикуване на коментар
Прочетете още

няма тема

Глухонемите облаци ме наблюдават отгоре и в очите им прочитам укор. Грешките ми изтичат от тях като дъжд. Разпознавам ги - тъмни са капките им. Октомври ми напомня за май и ме прави още по-неуверена. Морето е изяло думите ми, разкъсало ги е на срички в дълбините, оставило ги е като отломки в стомаха си. Корабът ми развява знамето на съжалението и търси подходящия език за извинение. Аз не зная вече как да кажа "добър ден" и се срамувам да изписвам стиховете си.
Публикуване на коментар
Прочетете още

Емигрантът в мен

Ако емигрантът в мен съществува, то краката му са парализирани от някоя неслучила се война. Смелостта е станала плячка на железни вълци с едно огромно око, което не хапе, а стреля. Аз съм онзи кореняк, който пази последната стена от срутения си дом, който преди да бъде построен, е обозначен като мишена. Опитах се да се провра през страховете си, но се оплетох в мрежата от въпросителни. Сама ги създадох. Останах в тунела на илюзиите, а той все повече заприличваше на мазе без изход. Стената пред мен се оказа избродирана от лични съпротиви срещу новото. Страната, която ме чака, предлага разноцветна дъга от възможности и защита от старите болки, но аз я повръщам, преди да е влязла в хранопровода на съзнанието ми. Ако това, което задържа старото е само навикът, защо аз се съпротивлявам, сякаш ме изнасилват? Животът е едно вечно бягане от щастието. Емигрантът в мен е бил убит или не се е раждал. Кой желае да му бъде инкубатор?
Публикуване на коментар
Прочетете още