empty stories

Ние плувахме с теб, точно така. Без очаквания, нали не си го забравил? Потъвахме бавно, сякаш желаехме сливане. Да, ние се сляхме. И някъде там се загубихме. В тъмнината, в дълбокото. Потъването води до удавяне. Такъв е законът и ние не можем да го опровергаем. Дори да искаме, дори да твърдим, че не вярваме в него. Дъното вече е близо, но ние няма да го достигнем. Трупът се изкачва нагоре, излиза.  Да, някой и нас ще намери, ще разкрие малката ни тайна, но ние няма да сме живи, за да се защитаваме. Тогава всички упреци ще бъдат напразни. Да, ние сме създадени да умираме. Но не самоцелно, а без да очакваме. Последният досег с брега няма да бъде приживе. Последната целувка обаче, ще бъде светото причастие. Ирена Петрова

Потъвам в септичната яма всеки път, когато се облещиш пияно, когато отиваш навън да се полигавиш, както правят всички мъже, с водка, а понякога и с цигара. Всеки път реалността се обажда, когато се прибираш късно вечер и не ме поглеждаш, нито целуваш. Когато искаш само да ядеш кренвирши, единствената радост в живота. Тогава потъвам в септичната яма, затрупана от миризливи битовизми. И ти си просто мъж, като всички други, илюзията си е само моя. Погледът ти, който намирах магичен, сега е дъното на тази яма. Тогава реалността мирише за двама. Кочината е натъпкана с теб, ти й пасваш отлично. Сега, в този момент, когато искаш да пиеш, когато говориш вулгарно, а детето ни плаче в креватчето. И потъвам в септичната яма, с илюзията за теб, с мойте измислици. Ти не си нищо, само един мъж, такъв - като всички останали. Ирена Петрова

Аз съм самотният пес, който остави на улицата. Да чака в дъжда, посред нощ, да се бори отново със себе си. Аз съм проклетата мърша, която не искаш да виждаш. Очи жални, кучешки, очи потънали в лудост. Небето над мен се сгромоли и падна, удари ми лапата. Виждаш ли, песът кърви, няма ли да го нахраниш с попарата? Козината опикана от капките, които небето изтртъсква. С търпение каменно чакам те, да ме върнеш отново в леглото си. Аз съм самотният пес, който остави на улицата. Кучешки поглед и нос вече блед, загубена, но не забравена. Ирена Петрова

Ти ли си? Който забулвам в илюзия, който окичвам и пълня със свои истории? Ти ли си? Не те виждам в тъмното. Дъждът те размазва и вече не виждам. Ти ли си? Който подхранвам с надежда, че може би е истински, за първи път истински? Ти ли си? Очите вече ме лъжат, главата ми казва неистини и аз се обърквам! Ти ли си? Така те забулвам в илюзия. Реално не искам да виждам, само теб, тази наша история. Ирена Петрова

Видях ги. Разбира се. Гората. Мъгливите клони. Извадени корени. Мракът. Отново. Се спуска. Тя върви. Бавно. По релсите. Носи русото на косата си. Обречен поглед. Спуска се. В тъмното. Където никой не гледа. Където никой не стъпва. Крещи. Едно единствено име. Сълзи на очите. Сред гъстите клони. Кой знае, какво видяха бухалите? Кой знае? Какво върши в тъмното? Косата руса. Очите пагубни. Ръце провесени. Видях ги. Разбира се. Гората. Среднощният влак. Мъглата. Над релсите. Тя върви. Сред дърветата. Крещи. Едно единствено име. Сълзи в очите. Удавени думи. Още малко. Видях ги. Този мъж. И трупа по реката. Още само веднъж. Преди последният влак да си иде. Ирена Петрова

Гладът - не в стомаха а в мозъка липсата невъзможната мисъл когато лудостта идва - това проклето главоболие онзи пукот в главата. Гладът неспособност за дишане тъмните сенки под очите ниско кръвно налягане препънати стъпки кожата е раздрана. Студът - това мръзнене в топлото окапваща коса невъзможно движение. Когато лудостта идва очите се затварят а ръцете са неподвижни. Ирен Петрова

Понякога, когато ми е тежко, или когато стане ми най-мило, тогава взимам си от шкафа книжката, поела откровенията на Есенин. Когато трогва ме дори природата, наред със скучното еднообразие, тогава простотата му е ценна и радостта от дребното в живота ми. Когато въздуха ухае руско, а в мене спомените се обаждат, тогава стиховете му разгръщам и в редовете на доверие потъвам. И аз съм в къщи, с неговите мисли, които припознавам като свои. По-леки са тъй лунните ми нощи, в утехата на неговите рими. Ирена Петрова

Четем Бекет. Запознаваме се с него. Гледаме как го поставят. Търсим смисъла в текстовете. Никого не познаваме. Бекет ни е чужд. Изплъзва се между пръстите. Говорим за него. Слагаме му определения. Закичваме го с глупавите си тълкувания. Все по-малко прилича на Бекет. Колкото повече дълбаем в него, толкова повече се отдалечаваме от същественото. Абсурдът е в нас. Които не знаем как да бъдем абсурдни. А искаме да поставяме Бекет. Тормози ни. Открай време. Сякаш друго не умее да прави. Ден след ден - нова идея. По-лоша от предната. Няма път. Всички пътеки са отъпкани вече. Никоя не е точната. Решението не е намерено. Няма защо да се търси. Самоубийството ни е сигурно. Но ние копаем към него. Четем Бекет. Мислим, че го разбираме. Започваме наново. По-малко уверени. В нас ли е вината, че сме толкова глупави? Бекет е пъклена история, която не може да бъде разказана. Револвер насочен в челото. Нямаме мира. Отново опитваме. До деня, в който вече не търсим. Защото решение няма. А само пътуване

Стационарния звъни (не питайте защо го имам). Казвам: Ало. Повтарям тази глупава дума няколко пъти, когато човекът от отсрещната слушалка се обажда. Вика: Ало, не се чувате. Казвам: Аз си се чувам. Явно проблемът е във вас. Той: Къде в мене? Аз: Някъде в главата ви. Казва: Аз проблеми нямам. Аз: Значи са твърде сериозни, за да ги видите. Той: Не се подигравайте с късогледството ми. Аз: Дори не знаех, че сте късоглед. Говорех за разсъдъка ви. Той: Разсаждам и засаждам откакто се помня. Аз: А, отново слухът ви се обажда. Той: Кой се обажда? Аз: Вие на мене. Какво искате? Той: Пепи търся? Аз: Баща ми или съседката? Той: Зависи. Съседката хубава ли е? Аз: А, ето че слухът ви взе да се опаря. Той: Хубаво оправя? Аз: Зависи какво искате да ви оправи. Той: Е, сега. Много неща искам да ми прави. Аз: Кажете сега, кой ви трябва? Той: Баща ти търся. Аз: Няма го. Утре по това време ще е тука. Той: Сгазил е лука? Аз: Не, изял го е. Той: Ама съ

Не съм била нечия толкова, колкото съм на тебе - който не си мой. Усещам те с дъжда. Сълзите ми са гаранция за вярност. Когато ти не си с мен, когато си при законната, аз съм с присъствието ти, със синьото, което взех от очите. Топля камъка в двете си ръце, за да не изстине любовта ни. Времето е изпитание, което безпроблемно ще премина. Дори да губя мислите си в океана от чужди тела, моето е спряло да ги иска, програмирано е да откликва само с нашата парола. Нека вали, в тези капки те виждам. Не съм потъвала толкова, без нищо да искам. Когато скочих в очите ти, забравих що е очакване. Плувам в неизвестна посока, но знам, че е вярната. Не съм била нечия толкова, колкото съм на тебе. Сълзите ми са гаранция за вярност, за вярата в тебе. Ирена Петрова

Имаш тъмно петно на челото си, залепено като есенно листо на калната мокра подметка. Аз съм това тъмно петно. Не разбирам защо не ме махаш? Тази грозна чернилка. Не виждаш ли, хората ти се смеят! Приличаш на сирак, който е спрял да се мие. Аз ти причинявам болка и сърбя, а ти не спираш да ме дереш. Двамата се убиваме, не си приличаме изобщо, но не можем поотделно. Задържаш ме, както солта задържа морето да не се разлее по плажа. Ти с петно на челото, аз калта върху тебе. Единственият спомен за любовта, дето я няма, освен между теб и този сърбеж на челото. Ирен

Едно „обичам те” опитва да изскочи от устата ми, но стискам устните и го възпирам. Едно „обичам те” се блъска между зъбите, не го изпускам, че забрана имам. Едно „обичам те” изписва химикалката и го задрасквам, да се пише тъй не бива. Едно „обичам те” витаещо във въздуха, да се изкаже между нас, би било непростимо. Едно „обичам те” ме гледа от прозореца, но да му махна, аз не смея. Едно „обичам те” затрупано от преспите заспива и стои непробудимо. Едно „обичам те”, останало при бившите, сега е чувството несподелено. Едно „обичам те”, възможно за съпрузите, за любовниците само с ласки изразено. Ирен

Един отлетял врабец, все още ме дави в спомени. Не ще прекара зимата тук, а аз потъвам, небето е пагубно.  Едва ли мога да чакам, да се сменят тези дълги сезони. Врабецът отново да кацне на крака или врата ми. Гибелен поглед, настоящето - сиво. На ръба на каменен кладенец съм провесила крак мълчаливо. Към бездънието,  пътят е кратък. Един отлетял врабец ме убива. В този кладенец скачам. Ирен

Нашето „обичам” е „благодаря ти”. И то е много по-ценно от всичките „обичам”, които можем да си кажем.

Той бе от онези мъже, които притежаваха всички. Една дума му беше достатъчна и те са там, под контрола му. Незабелязано, недоловимо ги хващаше за гушите и те му позволяваха да ги води като песове. Той беше от онези мъже, които имаха винаги всички. Притежаваше ги, забавляваше ги, толкова лесно ги опитоми. Но той не притежаваше мен. Не искаше да притежава мен. Аз бях единствената, която осъзнаваше, колко лесно хората се хващат в примката на неговата воля и единствената, дето пламенно желаеше да бъде притежание на него. Тази, която той не взе, не нахлузи каиш на врата й, защото в нея видя нещо, което не му даде мира, не успя да намери сила, да поиска да я има. Ирен

Най-доброто, което можеш да сториш -  да се вгледаш в празното и да потънеш в тишината.

Ти си фрагмент. Можеш да бъдеш отделен. Отделен си от цялото. Отделен от другите елементи в живота ми. Идваш накъсано. Тук-таме. Не си през цялото време. Ти си отделна картина. Плаващ елемент в пространството. Нямаш логически мостчета. Не те вкарвам в структурата. Нищо не те прикрепя за мен. Докосваш се едва-едва до кожата ми. Нямам къде да те сложа. Никъде не се вписваш. Съществуваш самостоятелно. Съществуваш нерамкиран. Не ти търся рамки. Не те намествам. Ти си далечна асоциация на себе си. Изтръгвам есенцията ти, не теб. Имам те, когато пренебрегна цялото. Когато фрагментът стане цяло, стане всичко. Аз имам всичко в лицето на този фрагмент. 

Тя го гледаше жадно от бара, изкусителка – в тъмно червено. Намалиха  в клуба светлината, и тя се впусна  в танго несмутена. Тя танцуваше сякаш целува, той се движеше сякаш я чука. Те не казаха даже и дума, а тангото превърна се в мъка. Тя си тръгна и сам го остави, с недопушена женска цигара. В недостатъка да се удави, а страстта вечно да го прегаря. Той напуска, навярно я следва, миризмата й помни все още. Сред дърветата в парка се вглежда и намира я пламнала нощем. Той я хваща през кръста с ръцете, те отдавна не знаят преграда. Тя се дърпа, крещи: Помогнете! Но сама породи таз наслада. Той я хвърля в тревата, готов е. Хвърля тази в червено, която пожелала е грубо да бъде. Благодаря ви сега за тангото. Ирен