empty stories

не сме специалисти по връзките лесно завързваме но вместо панделка правим възел затягаме го толкова здраво че не ни остава друго освен да скъсаме

Глухонемите облаци ме наблюдават отгоре и в очите им прочитам укор. Грешките ми изтичат от тях като дъжд. Разпознавам ги - тъмни са капките им. Октомври ми напомня за май и ме прави още по-неуверена. Морето е изяло думите ми, разкъсало ги е на срички в дълбините, оставило ги е като отломки в стомаха си. Корабът ми развява знамето на съжалението и търси подходящия език за извинение. Аз не зная вече как да кажа "добър ден" и се срамувам да изписвам стиховете си.

въпросът е кое от сетивата ми ще ти подхожда повече за рождения ден очите ми вече изтръгна слухът каза че не ти трябва обонянието ти го дадох преди две години вкусът преди четири тогава ти оставям гласа си в кутия за бижута пускай си го нощем за да не стенеш сам

есента е красива като жена пролетта като девойка зимата е стара никой не я харесва а лятото винаги остава в среден род  момче което не пораства

Кой си ти? Нищо не ни свързва. Така и не се запознахме. Животът ни обвърза, а защо, така и не попитахме. Кой си ти? Намирам те в сърцето си. Помня, че само мълчахме и гледахме в очите си. Накрая умряхме. Кой си ти? Нищо не ни свързва. Защо погубваш дните ми? Времето замръзва, Душите ни са видими. Кой си ти? Намирам те в утробата. Нищо не си дадохме. Прочетох те в книгата, която заедно създадохме. Кой си ти? Нищо не ни свързва. Чакам те открай време. Нощта няма да свърши. Как попадна на мене? 11.08.14г.

Едно прекрасно стихотворение на Катерина Илиопулу .  И моята жена би била Сряда :) Любовно стихотворение на господин Т. Измислих си една жена. Моята жена не е Светла Събота, не е Задушница, не е Неделя на Тома. Моята жена е винаги Сряда. Което ще рече – неведома. Шията й е хиподрум, набразден от копита. Поле на вибрации. Държи един малък часовник в зъбите си и, когато я целувам, ме е страх да не го погълна. Тогава винаги ще знае моя ритъм. Моята жена не е дърво, а камък. Когато я глождя, строшавам зъбите си. Тя също се измъчва, защото не мога да променя формата й. Само място мога да й променя и затова я захвърлям далече, и тичам като куче, поглъщайки разстоянията, за да я върна отново.   Превод от гръцки: Яна Букова

четвъртък прилича на заспала котка между многото си животи на лошо стихотворение с което не се решаваш да скъсаш и на нещо неопределено което продължаваш да искаш Ирен

синьото се намира във водовъртежа между кафявите им очи червеното е за нея за устните и за мароканския шал за него е зеленото по тревата залепнала за подметката заразила и панталона му а в тях остава прозрачно и неизказано Ирен

събирам нощта в чаша за да пия когато ми липсваш светлината на луната ще държи тялото ми с ниска температура за да не усещам студа духащ от тунела на отсъствието ти звездите ще бъдат снежинки и ще мокрят главата ми когато се пръскам като със светена вода а щурците ще ме събуждат за да наблюдавам кога съм изпразнила чашата и да потърся още нощ

да преживееш значи да надмогнеш не мога да се надмогна преживявам съпреживявам преживям жадувам живея жалея зимата свърши а още не мога да те преживея

ръката му поставена на чужда длан на чуждо рамо и на чужда буза всички са обладани само тя остава недокосната хищниците ѝ беснеят

четири очи се омагьосват в края на парка нощта се спуска устните се съединяват като реки дъждът идва да ги венчае Ирен

нощ валеж от спомени мирис на лято и раждане на нови любовни истории

Гледах един спектакъл. На сцената имаше кукли, закачени на тънки конци. Над тях беше той – държеше конците опънати и режисираше най-великия си спектакъл. Куклите стояха неподвижно, до ново нареждане. Сцената бе сметище на мисли, усещания, пот, кръв и енергия от живите мъртви. Втълпено им бе, животът е тук, между тези стени. Отвъд няма нищо. Лишени от минало и от бъдеще, нахлузили ролите си. Съдбата им е предопределена. Идентичност - няма. На този паркет са налягали трупове, изцедени до краен предел, неспособни да раждат, вдървени. Той дръпна един от конците. Куклите вдигнаха ръцете си. Дръпна втори и започна миниатюрата. Ляво-дясно, ляво-дясно. Стриктно изпълняваха командите. Едно от въжетата се разхлаби. Куклите забелязаха процеп в стената. Една от марионетките се изхлузи от оковите си и запълзя бавно към изхода. Преследваше първата в живота си цел. Другите кукли видяха беглеца и се разбунтуваха. Искаха и те да избягат. Тогава той се разгневи, удари куклите и те се пръснаха на парче

ние бяхме просто деца които играят свирехме алтернативен рок и се събуждахме в кашони до кофите облещвахме се на минувачите които сутрин изхвърлят остатъка от вчерашното потребление ние бяхме просто деца които играят тичахме по улиците с пистолети в ръце крадяхме от близките магазини от лелките със слаби сърца и още по-слаби ангели чупехме детските колички а майките ритахме по коремите за да не излизат повече от там подобни на нас същества ние бяхме просто деца които играят когато кръстосвахме парковете шмъркахме зелените билки и изпразвахме бутилки от бира с усти ние бяхме просто деца и бяхме невинни дори когато Еди намушка Джаки в час по рисуване и обяви че го прави за изкуството а тя става безсмъртна ние бяхме просто деца които играят и вярвахме че Бог ни обича и такива и не съзнавахме че сме престъпници Ирен