Пропускане към основното съдържание

Ключовете на Йорданка Белева

Много мислех коя е думата, която най-добре описва разказите на Йорданка Белева. И аз като децата в Тържеството на буквите се лутах и се чудех как да наглася буквите, така че да съставя правилната дума. Истината е, че не успях. И все пак, много искам да кажа нещо за книгата, затова ще го направя по лесния начин - с повече думи.
Малка, бяла и изчистена, корицата не издава нищо от книгата и в същото време казва толкова, колкото е необходимо да се знае за нея. В ръцете ми изглежда като птиче перо, а онова изрисувано с молив момиче е скрито в косъмчетата и чака да бъде намерено, а с него и цялата феерия от детски спомени и фантазии. Всяко изречение от книгата е написано с толкова лекота и излъчва такава непринуденост, сякаш разказите са ѝ хрумнали в един миг и в този един миг са се развили в главата ѝ от начало до край. По същият начин са ни поднесени. Един миг, който идва ненадейно като flashback и докато се усетиш, е преминал и ти остава време само да се усмихваш. Четеш ги и ти се струват толкова пълни и живи, сякаш са спомени от собственото ти детство. Книгата е едно връщане назад в тайнството и магията на детските преживявания, само че през погледа на вече порасналото дете, мъдро и осъзнато, което обаче ни най-малко не е загубило чистотата и естествеността на онези първи години. Думите и изразните средства са силно поетични. Нищо в текстовете не е излишно, всяка буква стои точно на мястото си. Спомените са живи и имам усещането, че биха могли да изскочат от книгата, ако я оставя отворена и после дълго да ги гоня по стаите.  Образите са изключително запомнящи се и носят своите дълбоки нюанси. Йорданка много умело борави с думите и създава свой език, свои светове, в които лесно си допуснат и ти се иска да останеш по-дълго вътре. Светлината извира от страниците и всеки нов разказ обогатява представите за живота и света. Това не са текстове, които подминаваш или забравяш бързо.
Питах се, също така, какво отключват ключовете ѝ. Ами, целият този калейдоскоп от вътрешни преживявания. Едва ли някога ще забравя паниката от започването на Първата световна война и колко е важно да бъдем подготвени за нея. За нашите собствени войни и как понякога сами си ги измисляме и разпалваме. Колко големи сентенции има в книгата и колко сила, която преобразява. Колко ключалки вътре в нас, в които още не сме надникнали. Книгата подканя да се обърнем навътре или назад и да отключим своите лични заключени пространства, които пазят богатството на вътрешния ни свят зад дебели врати. А за ключовете на Йорданка Белева - тя знае как да борави с тях и книгата го доказва. Смятам, че и за вас ще се завъртят, когато разгърнете страниците.


Коментари

Популярни публикации от този блог

Било Коледа

През зимата вече не пада сняг, елхите ни на Коледа са мъртви, очите на децата не блестят, шейните им са само виртуални, мъжете са с избръснати крака, жените са забравили какво е женственост, годините минават сякаш са една, в която все едно и също ни се случва. Фалшива е храната ни, каквито сме и ние, семействата обезлюдяха, липсва обич. Каретите от приказките не вървят, а принцовете са превърнати от ново в жаби. И само някой старец разказвач, пр ипомня , че на Коледа било е празнично, когато къщите били са пълни със деца, а майките им месили са питки, бащите са играели със тях в снега и през прозореца са пускали ракети, за лека нощ те пели песента, която и на своите деца след туй за пели. Но зимата не пада вече сняг, елхите ни на Коледа са мъртви. Забавили сме що е да си млад и радостен от всяко малко нещо. Ирен

Любовно стихотворение на господин Т.

Едно прекрасно стихотворение на Катерина Илиопулу .  И моята жена би била Сряда :) Любовно стихотворение на господин Т. Измислих си една жена. Моята жена не е Светла Събота, не е Задушница, не е Неделя на Тома. Моята жена е винаги Сряда. Което ще рече – неведома. Шията й е хиподрум, набразден от копита. Поле на вибрации. Държи един малък часовник в зъбите си и, когато я целувам, ме е страх да не го погълна. Тогава винаги ще знае моя ритъм. Моята жена не е дърво, а камък. Когато я глождя, строшавам зъбите си. Тя също се измъчва, защото не мога да променя формата й. Само място мога да й променя и затова я захвърлям далече, и тичам като куче, поглъщайки разстоянията, за да я върна отново.   Превод от гръцки: Яна Букова