empty stories

Ние плувахме с теб, точно така. Без очаквания, нали не си го забравил? Потъвахме бавно, сякаш желаехме сливане. Да, ние се сляхме. И някъде там се загубихме. В тъмнината, в дълбокото. Потъването води до удавяне. Такъв е законът и ние не можем да го опровергаем. Дори да искаме, дори да твърдим, че не вярваме в него. Дъното вече е близо, но ние няма да го достигнем. Трупът се изкачва нагоре, излиза.  Да, някой и нас ще намери, ще разкрие малката ни тайна, но ние няма да сме живи, за да се защитаваме. Тогава всички упреци ще бъдат напразни. Да, ние сме създадени да умираме. Но не самоцелно, а без да очакваме. Последният досег с брега няма да бъде приживе. Последната целувка обаче, ще бъде светото причастие. Ирена Петрова

Потъвам в септичната яма всеки път, когато се облещиш пияно, когато отиваш навън да се полигавиш, както правят всички мъже, с водка, а понякога и с цигара. Всеки път реалността се обажда, когато се прибираш късно вечер и не ме поглеждаш, нито целуваш. Когато искаш само да ядеш кренвирши, единствената радост в живота. Тогава потъвам в септичната яма, затрупана от миризливи битовизми. И ти си просто мъж, като всички други, илюзията си е само моя. Погледът ти, който намирах магичен, сега е дъното на тази яма. Тогава реалността мирише за двама. Кочината е натъпкана с теб, ти й пасваш отлично. Сега, в този момент, когато искаш да пиеш, когато говориш вулгарно, а детето ни плаче в креватчето. И потъвам в септичната яма, с илюзията за теб, с мойте измислици. Ти не си нищо, само един мъж, такъв - като всички останали. Ирена Петрова

Аз съм самотният пес, който остави на улицата. Да чака в дъжда, посред нощ, да се бори отново със себе си. Аз съм проклетата мърша, която не искаш да виждаш. Очи жални, кучешки, очи потънали в лудост. Небето над мен се сгромоли и падна, удари ми лапата. Виждаш ли, песът кърви, няма ли да го нахраниш с попарата? Козината опикана от капките, които небето изтртъсква. С търпение каменно чакам те, да ме върнеш отново в леглото си. Аз съм самотният пес, който остави на улицата. Кучешки поглед и нос вече блед, загубена, но не забравена. Ирена Петрова

Ти ли си? Който забулвам в илюзия, който окичвам и пълня със свои истории? Ти ли си? Не те виждам в тъмното. Дъждът те размазва и вече не виждам. Ти ли си? Който подхранвам с надежда, че може би е истински, за първи път истински? Ти ли си? Очите вече ме лъжат, главата ми казва неистини и аз се обърквам! Ти ли си? Така те забулвам в илюзия. Реално не искам да виждам, само теб, тази наша история. Ирена Петрова

Видях ги. Разбира се. Гората. Мъгливите клони. Извадени корени. Мракът. Отново. Се спуска. Тя върви. Бавно. По релсите. Носи русото на косата си. Обречен поглед. Спуска се. В тъмното. Където никой не гледа. Където никой не стъпва. Крещи. Едно единствено име. Сълзи на очите. Сред гъстите клони. Кой знае, какво видяха бухалите? Кой знае? Какво върши в тъмното? Косата руса. Очите пагубни. Ръце провесени. Видях ги. Разбира се. Гората. Среднощният влак. Мъглата. Над релсите. Тя върви. Сред дърветата. Крещи. Едно единствено име. Сълзи в очите. Удавени думи. Още малко. Видях ги. Този мъж. И трупа по реката. Още само веднъж. Преди последният влак да си иде. Ирена Петрова

Гладът - не в стомаха а в мозъка липсата невъзможната мисъл когато лудостта идва - това проклето главоболие онзи пукот в главата. Гладът неспособност за дишане тъмните сенки под очите ниско кръвно налягане препънати стъпки кожата е раздрана. Студът - това мръзнене в топлото окапваща коса невъзможно движение. Когато лудостта идва очите се затварят а ръцете са неподвижни. Ирен Петрова

Понякога, когато ми е тежко, или когато стане ми най-мило, тогава взимам си от шкафа книжката, поела откровенията на Есенин. Когато трогва ме дори природата, наред със скучното еднообразие, тогава простотата му е ценна и радостта от дребното в живота ми. Когато въздуха ухае руско, а в мене спомените се обаждат, тогава стиховете му разгръщам и в редовете на доверие потъвам. И аз съм в къщи, с неговите мисли, които припознавам като свои. По-леки са тъй лунните ми нощи, в утехата на неговите рими. Ирена Петрова