Пропускане към основното съдържание

За ниското ниво на култура...



Намирам се в подлеза на Софийски университет. Любезно каня преминаващите хора на театър. Повечето не са чували, че в университета има студентски театър, който на всичкото отгоре не взима пари. Понеже целите му са отвъд материалното. Раздавам гланцираните цветни книжки с програмата и информация за театъра и най-голямото събитие за годината - международния арт-форум "Алтер Его", който Алма Алтер организира. Не срещам интерес от другата страна. Намръщени физиономии. По лицата се чете: "Каква си ти, че ще ме спираш? Не искам да те слушам." Обяснявам на един мъж на средна възраст що за театър е това. Пита ме: "Пари ли искаш?" Казвам, не. Каня ви на театър, да си повишите малко културата. Поредният ненужен на планетата тип. А беше с костюм, изглеждаше на ниво. Хората с костюми ги носят, за да скрият липсата на сивото в главите си. 
ОК. Не разбирам. Къде е интересът у хората? Къде е желанието им да се докоснат до нещо ново? Вървят като коне с капаци на очите и не виждат нищо. Не желаят да видят. Не си позволяват нещо в тях да се случи. Някаква искра да озари умовете и телата им. И не е от зимата. Така са се затворили в черупките си, че не можеш да пробиеш в тях. Но вижте, кръчмите са пълни. Да, нали трябва някак да се стоплят. Алкохолът за какво е? С театъра можеш да стоплиш само душата си. А ако я нямаш? Не ти е нужен театър. За това не трябва да се търсят оправдания. Нулевият интерес си е за ваша сметка. Нито политика, нито възпитание ви оправдават. Тази незаинтересованост към изкуство и култура обаче убива не само вас, но и страната. Явно обществото ни не е дорасло за този вид театър, който ние правим. Не е дорасло, за да осъзнае смисъла на съществуването на култура. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

няма тема

Глухонемите облаци ме наблюдават отгоре и в очите им прочитам укор. Грешките ми изтичат от тях като дъжд. Разпознавам ги - тъмни са капките им. Октомври ми напомня за май и ме прави още по-неуверена. Морето е изяло думите ми, разкъсало ги е на срички в дълбините, оставило ги е като отломки в стомаха си. Корабът ми развява знамето на съжалението и търси подходящия език за извинение. Аз не зная вече как да кажа "добър ден" и се срамувам да изписвам стиховете си.

За "Вкъщи всички вечерят отделно" на Анна Лазарова

"Вкъщи всички вечерят отделно" е книга, която те приютява. Вратичката на корицата на книгата, без да осъзнаваш те приканва да я открехнеш. Някак ти напомня за твоят собствен дом и твоето семейство и си казваш - дай да разбера, защо пък всички вечерят отделно. Дали и при нас така се случваше понякога? От друга страна, зеленият цвят и дома символизират спокойствието и човек се чувства на сигурно, когато държи книгата. Още преди да е прочел първото стихотворение, читателят се обръща навътре към себе си и това бива категорично затвърдено от прочита на текстовете. За тази книга много се каза вече и аз нямам намерение да правя критически анализ на стихосбирката. Но една мушичка в корема не ме остави да продължа напред след прочита, без да съм изписала няколко реда за нея. Книгата е много, но преди всичко - смела. Смела, защото Анна Лазарова широко отваря вратите на дома си за хората, които не винаги са доброжелателни. Домът е мястото, което е най-лично и всичко, което се случва т...

* * *

не сме специалисти по връзките лесно завързваме но вместо панделка правим възел затягаме го толкова здраво че не ни остава друго освен да скъсаме