Понякога градът ми
говори с твоят глас. Улиците, по които си минавал, запечатват сянката ти. Не е
нужно да те следя, за да знам къде ходиш. Разчупвам спомените като хляб и се
храня, докато тялото ми мършавее. Но какво е тялото тук и сега, без пълнотата
на вече преживяното? Когато стъпвам по стъпките ти, сме едно. Когато сбъркам, се
забравяме. Виж, аз още мога да разпозная отчетливите мигновения на фаталните
срещи. Където си ме целувал, мирише на лавандула. Където се разделяхме - на
дъжд. Заедно сме, като квантите. Отдалечаваш се и те усещам.
През зимата вече не пада сняг, елхите ни на Коледа са мъртви, очите на децата не блестят, шейните им са само виртуални, мъжете са с избръснати крака, жените са забравили какво е женственост, годините минават сякаш са една, в която все едно и също ни се случва. Фалшива е храната ни, каквито сме и ние, семействата обезлюдяха, липсва обич. Каретите от приказките не вървят, а принцовете са превърнати от ново в жаби. И само някой старец разказвач, пр ипомня , че на Коледа било е празнично, когато къщите били са пълни със деца, а майките им месили са питки, бащите са играели със тях в снега и през прозореца са пускали ракети, за лека нощ те пели песента, която и на своите деца след туй за пели. Но зимата не пада вече сняг, елхите ни на Коледа са мъртви. Забавили сме що е да си млад и радостен от всяко малко нещо. Ирен
Коментари
Публикуване на коментар