Пропускане към основното съдържание

Спектакъл с кукли


Гледах един спектакъл. На сцената имаше кукли, закачени на тънки конци. Над тях беше той – държеше конците опънати и режисираше най-великия си спектакъл. Куклите стояха неподвижно, до ново нареждане. Сцената бе сметище на мисли, усещания, пот, кръв и енергия от живите мъртви. Втълпено им бе, животът е тук, между тези стени. Отвъд няма нищо. Лишени от минало и от бъдеще, нахлузили ролите си. Съдбата им е предопределена. Идентичност - няма. На този паркет са налягали трупове, изцедени до краен предел, неспособни да раждат, вдървени. Той дръпна един от конците. Куклите вдигнаха ръцете си. Дръпна втори и започна миниатюрата. Ляво-дясно, ляво-дясно. Стриктно изпълняваха командите. Едно от въжетата се разхлаби. Куклите забелязаха процеп в стената. Една от марионетките се изхлузи от оковите си и запълзя бавно към изхода. Преследваше първата в живота си цел. Другите кукли видяха беглеца и се разбунтуваха. Искаха и те да избягат. Тогава той се разгневи, удари куклите и те се пръснаха на парчета по сцената. Куклите разбраха спектакъла. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

За "Вкъщи всички вечерят отделно" на Анна Лазарова

"Вкъщи всички вечерят отделно" е книга, която те приютява. Вратичката на корицата на книгата, без да осъзнаваш те приканва да я открехнеш. Някак ти напомня за твоят собствен дом и твоето семейство и си казваш - дай да разбера, защо пък всички вечерят отделно. Дали и при нас така се случваше понякога? От друга страна, зеленият цвят и дома символизират спокойствието и човек се чувства на сигурно, когато държи книгата. Още преди да е прочел първото стихотворение, читателят се обръща навътре към себе си и това бива категорично затвърдено от прочита на текстовете. За тази книга много се каза вече и аз нямам намерение да правя критически анализ на стихосбирката. Но една мушичка в корема не ме остави да продължа напред след прочита, без да съм изписала няколко реда за нея. Книгата е много, но преди всичко - смела. Смела, защото Анна Лазарова широко отваря вратите на дома си за хората, които не винаги са доброжелателни. Домът е мястото, което е най-лично и всичко, което се случва т

***

Слюнката му е по кожата ми, усещам я под дрехите. Зърната ми са попили течността от дълбините на устните му. Те са ги смукали и сдъвквали като прегладняло пеленаче, докато аз наблюдавам това първично задоволяване с джихадистко безразличие. Искам да кажа - негова съм, докато сянката на едно минало се е вторачила в мен и крещи с очите си и се присмива с всичките си органи. Аз не мога да тръгна. Оставила съм тук най-същностното от същността си. Всички процепи на паркета ме крепят и ми е нужен, за да не се разпадна на хиляди капчици. Нищо няма да промени обличането на булчинската рокля, тялото ми е мръсно, изцапано от преживявания случили се след теб. Опитите да се върна назад се пречупват в основата си и са също тъй невъзможни, колкото и прескачането в някое бъдеще. Играя. Позволявам да играят с мен. Стъпвам на шахматната маса - единственият ми шанс за победа е, да играя кралицата.

Борови иглички

Стъпките хрупат, като парче ябълка, мъглата трепери, трепери и тялото ми. Мъжки ръце. Унасям се. Борови иглички по косата. Борове в очите. Вятърът ме носи, не търся нищо. Сънувам ли? Нищо не виждам. Мъглата ме залива. Ръце мъжки. В този студ - топлината на игличките по твоето лице. Пълнолуние - изпразнено от длъжности. Само насъщното, само дъха от устата. Мокро е. Удавени думи. Вървим за никъде. Сънувам ли? Ръце мъжки, треперя. Борови иглички в мрака. В тишината. Ирена Петрова