empty stories

искам да те видя със затворени очи да те погаля с поглед и да те целуна с длан да те приема в пазвата си като летен дъжд да те оставя по плътта ми да се стичаш да се отрониш като листо или сълза в канавката и да си кажем сбогом Ирен 

стъпвам на криво краката ми се прегъват на пет места и се свличам на земята моята патерица бе направена от жива плът затова избяга най-трудно в живота се прохожда обричаш ме да лазя искам да съм безгръбначно те нали са сърдечно безчувствени махам с ръце уж не съм удавник а се давя в солената течност обливаща зениците върни си ми краката върни ми способите да вървя напред викам от тротоара където ме счупи и ме остави да лежа саката Ирен  

Снощи в метрото се случи нещо невероятно. От онези неща, които нямат логично обяснение, просто се случват и те понасят със себе си. Качих се в първия вагон на влака, за да бъда по-близо до изхода. Главата ми тежеше от всички мисли и ангажименти, които бях приела. Нямах представа колко време вече пътувах, когато започна. Две момичета бяха седнали на седалките в препълнения вагон и си говореха, когато едната започна да се смее, като чели хълцаше. Приятелката ѝ отвърна с обикнов ен смях, но явно си бяха казали нещо много смешно, защото тя не престана да "хълца". Хората около нея започнаха да се споглеждат и усмихват, докато един мъж от срещуположната седалка се изхили брутално и скоро целият вагон изпадна в истеричен смях. Първоначално плах и срамежлив, този смях за кратко време обхвана всички в тясното пространство и в един момент никой не можеше да спре смеха си. Смях се искрено заедно с всички. Техните смехове подхранваха още повече "хълцането" на момич...

жената е тъмно същество дарено с неконтролируема сила силният пол съществува с опитите да я обуздае но не е достатъчен затова се намесва природата кара я да кърви всеки месец и да я боли само така съзнава тъмнината си а с мръсната кръв изтичат нечистотиите от помислите ѝ

срива се кулата на търпението главата полита стремглаво надолу късат се невроните на минираното поле само отломки от онова което щеше да бъде мотивацията виси на железен кол от недостроената сграда чувам се да викам не мога и се пукам като сурово яйце на пода защо позволявам да ми вземат спокойствието от джоба на тялото Ирен

срамните устни се отварят новият живот е готов да излезе тогава смърт някой прекъсва вулканът не става ясно кой брутално убива желанието пъпната връв остава неотрязана плодът се връща обратно в катакомбите на неясното начало това тяло нама да ражда никога повече да се убие виновникът

На 26-ти февруари в бар " Barfly " в София Васил Георгиев и Нинко Кирилов се качиха отново на една сцена и представиха свои непубликувани все още творби, които сами определиха като "ужасно добри". Бомбардировките и поканите във фейсбук започнаха седмица преди събитието, като домакините ни уверяваха, че имаме "уникалния шанс да надникнем зад кулисите на това, което се случва с двама от представителите на най-актуалната и търсена родна литература". На двамата очевидно не им липсва самочувствие и не се притесняват да се похвалят сами. Ами да, ако няма кой друг, приятелите трябва да се хвалят един друг. Събитието започна със закъснение, както обикновено се случва на подобни четения. Авторите се представиха взаимно и предварително си поискаха аплодисментите от малкото присъстващи, след което бързо преминаха по същество. Пръв чете Нинко Кирилов, който представи три свои разказа. В първия разказ "Всички сърца се нуждаят от проверка", авторът пре...