empty stories

кална обувка върху картината на някой бог с разкривена глава два куршума и два паднали ангела така се произнася името на днешния творец целият свят говори за пропастта между културите и за смъртта като геройство изкуството е вдигнато на висота сега повече от всякога и ако фотошоп върху тялото на вярата е казано изкуство израстването и еволюирането на ума са в посока надолу целият свят говори защитава медията е достоверна и винаги крещи заглушително за да може мисълта на простия човек да не се чува и да мълчи убийството е наказуемо но не винаги се търси причина за извършването му а се гледа резултата обаче старото правило за стимул-реакция отново влиза в сила калната обувка не е там случайно нито от удоволствие всеки си пази най-интимното и откога изкуството е повече от бог целият свят говори а кой мисли Ирен

Подари ми мелодия от Кетил Бьорнстад в нежната нощ на самотен хотел, когато дъждът леко ръми, а ние сме единствените посетители на тази земя. Подари ми един-два стиха, писани на тъмно и на свещ, когато безсънието те е побеждавало на дуел със саби, а ти си го оборвал с молив и лист. Подари ми премълчаните си думи, аз няма да ги съдя, няма да ги чувам, ще ловя трептенията на гласа. Подари ми замечтания си поглед, ще го крия като тайна от смъртта, за да не угасне и ще го имам като едничка светлина през нощите, когато те няма. Подари ми тези няколко неща. Друго не искам, само среща.

Театърът е тих. Всички са навън. Пространството още пази присъствието им. Енергията е по сцената. Канапето е за мен. Затворени очи. Не е тъмно. Онова, което виждам не е мрак. Пролет е. Слънцето хвърля лъчите си по желязната врата на театъра. Както миналата пролет. Както всички останали пролетни дни, които са минали и онези, които предстоят. Зелено е. Върху пътеката, която свързва Орлов мост с Университета са подредени цъфнали дръвчета. Чуруликат птички. Театърът се пълни. Всички обядват. Затворени очи. Чувам гласовете ясни и далечни. Живи. Като времето. Сливат се с лекотата на пролетта. Толкова познати и някак нови. Хиляди усещания в мен. Обичам всеки един от тези гласове. Със своите специфики. И с глупавите разговори също. Усмихвам се. Не знам дали се вижда. Цялото ми същество е светлина. Затворени очи, а зад клепачите - пролет. Дали не съм ведно с природата?

пита го кога ще я целуне казва в този живот говори ѝ как е минал денят му коя книга е прочел къде му се ходи тя му забива шамар той продължава казва ѝ, че е красива тя го удря отново опитва се да каже още нещо трети шамар хваща я извива ръката ѝ целува я отхапва от долната ѝ устна хвърля я на пода обладава я като животно тя крещи и се смее казва сега можем да си говорим Ирен