empty stories

Ако емигрантът в мен съществува, то краката му са парализирани от някоя неслучила се война. Смелостта е станала плячка на железни вълци с едно огромно око, което не хапе, а стреля. Аз съм онзи кореняк, който пази последната стена от срутения си дом, който преди да бъде построен, е обозначен като мишена. Опитах се да се провра през страховете си, но се оплетох в мрежата от въпросителни. Сама ги създадох. Останах в тунела на илюзиите, а той все повече заприличваше на мазе без изход. Стената пред мен се оказа избродирана от лични съпротиви срещу новото. Страната, която ме чака, предлага разноцветна дъга от възможности и защита от старите болки, но аз я повръщам, преди да е влязла в хранопровода на съзнанието ми. Ако това, което задържа старото е само навикът, защо аз се съпротивлявам, сякаш ме изнасилват? Животът е едно вечно бягане от щастието. Емигрантът в мен е бил убит или не се е раждал. Кой желае да му бъде инкубатор?

не сме специалисти по връзките лесно завързваме но вместо панделка правим възел затягаме го толкова здраво че не ни остава друго освен да скъсаме

Глухонемите облаци ме наблюдават отгоре и в очите им прочитам укор. Грешките ми изтичат от тях като дъжд. Разпознавам ги - тъмни са капките им. Октомври ми напомня за май и ме прави още по-неуверена. Морето е изяло думите ми, разкъсало ги е на срички в дълбините, оставило ги е като отломки в стомаха си. Корабът ми развява знамето на съжалението и търси подходящия език за извинение. Аз не зная вече как да кажа "добър ден" и се срамувам да изписвам стиховете си.

въпросът е кое от сетивата ми ще ти подхожда повече за рождения ден очите ми вече изтръгна слухът каза че не ти трябва обонянието ти го дадох преди две години вкусът преди четири тогава ти оставям гласа си в кутия за бижута пускай си го нощем за да не стенеш сам

есента е красива като жена пролетта като девойка зимата е стара никой не я харесва а лятото винаги остава в среден род  момче което не пораства

Кой си ти? Нищо не ни свързва. Така и не се запознахме. Животът ни обвърза, а защо, така и не попитахме. Кой си ти? Намирам те в сърцето си. Помня, че само мълчахме и гледахме в очите си. Накрая умряхме. Кой си ти? Нищо не ни свързва. Защо погубваш дните ми? Времето замръзва, Душите ни са видими. Кой си ти? Намирам те в утробата. Нищо не си дадохме. Прочетох те в книгата, която заедно създадохме. Кой си ти? Нищо не ни свързва. Чакам те открай време. Нощта няма да свърши. Как попадна на мене? 11.08.14г.

Едно прекрасно стихотворение на Катерина Илиопулу .  И моята жена би била Сряда :) Любовно стихотворение на господин Т. Измислих си една жена. Моята жена не е Светла Събота, не е Задушница, не е Неделя на Тома. Моята жена е винаги Сряда. Което ще рече – неведома. Шията й е хиподрум, набразден от копита. Поле на вибрации. Държи един малък часовник в зъбите си и, когато я целувам, ме е страх да не го погълна. Тогава винаги ще знае моя ритъм. Моята жена не е дърво, а камък. Когато я глождя, строшавам зъбите си. Тя също се измъчва, защото не мога да променя формата й. Само място мога да й променя и затова я захвърлям далече, и тичам като куче, поглъщайки разстоянията, за да я върна отново.   Превод от гръцки: Яна Букова