Пропускане към основното съдържание

За ниското ниво на култура...



Намирам се в подлеза на Софийски университет. Любезно каня преминаващите хора на театър. Повечето не са чували, че в университета има студентски театър, който на всичкото отгоре не взима пари. Понеже целите му са отвъд материалното. Раздавам гланцираните цветни книжки с програмата и информация за театъра и най-голямото събитие за годината - международния арт-форум "Алтер Его", който Алма Алтер организира. Не срещам интерес от другата страна. Намръщени физиономии. По лицата се чете: "Каква си ти, че ще ме спираш? Не искам да те слушам." Обяснявам на един мъж на средна възраст що за театър е това. Пита ме: "Пари ли искаш?" Казвам, не. Каня ви на театър, да си повишите малко културата. Поредният ненужен на планетата тип. А беше с костюм, изглеждаше на ниво. Хората с костюми ги носят, за да скрият липсата на сивото в главите си. 
ОК. Не разбирам. Къде е интересът у хората? Къде е желанието им да се докоснат до нещо ново? Вървят като коне с капаци на очите и не виждат нищо. Не желаят да видят. Не си позволяват нещо в тях да се случи. Някаква искра да озари умовете и телата им. И не е от зимата. Така са се затворили в черупките си, че не можеш да пробиеш в тях. Но вижте, кръчмите са пълни. Да, нали трябва някак да се стоплят. Алкохолът за какво е? С театъра можеш да стоплиш само душата си. А ако я нямаш? Не ти е нужен театър. За това не трябва да се търсят оправдания. Нулевият интерес си е за ваша сметка. Нито политика, нито възпитание ви оправдават. Тази незаинтересованост към изкуство и култура обаче убива не само вас, но и страната. Явно обществото ни не е дорасло за този вид театър, който ние правим. Не е дорасло, за да осъзнае смисъла на съществуването на култура. 

Коментари

Популярни публикации от този блог

За "Вкъщи всички вечерят отделно" на Анна Лазарова

"Вкъщи всички вечерят отделно" е книга, която те приютява. Вратичката на корицата на книгата, без да осъзнаваш те приканва да я открехнеш. Някак ти напомня за твоят собствен дом и твоето семейство и си казваш - дай да разбера, защо пък всички вечерят отделно. Дали и при нас така се случваше понякога? От друга страна, зеленият цвят и дома символизират спокойствието и човек се чувства на сигурно, когато държи книгата. Още преди да е прочел първото стихотворение, читателят се обръща навътре към себе си и това бива категорично затвърдено от прочита на текстовете. За тази книга много се каза вече и аз нямам намерение да правя критически анализ на стихосбирката. Но една мушичка в корема не ме остави да продължа напред след прочита, без да съм изписала няколко реда за нея. Книгата е много, но преди всичко - смела. Смела, защото Анна Лазарова широко отваря вратите на дома си за хората, които не винаги са доброжелателни. Домът е мястото, което е най-лично и всичко, което се случва т

Борови иглички

Стъпките хрупат, като парче ябълка, мъглата трепери, трепери и тялото ми. Мъжки ръце. Унасям се. Борови иглички по косата. Борове в очите. Вятърът ме носи, не търся нищо. Сънувам ли? Нищо не виждам. Мъглата ме залива. Ръце мъжки. В този студ - топлината на игличките по твоето лице. Пълнолуние - изпразнено от длъжности. Само насъщното, само дъха от устата. Мокро е. Удавени думи. Вървим за никъде. Сънувам ли? Ръце мъжки, треперя. Борови иглички в мрака. В тишината. Ирена Петрова

В.

Гледам я, а тя дори не подозира, че понякога слагам усмивка в очите си и това е заради нея. Когато дните са тъй изтощителни, че дори и тя рухва, аз я гледам и намирам красотата в сълзите й и ми се иска да я целуна. Гледам я, когато се облича, да си ходи, когато върви с гръб към мен и се отдалечава, а полата й стои така добре, така красиво се вее, че на мен ми става усмихнато. Гледам я – тя е жена, която е безопасно само да се гледа. И аз обичам тъкмо това, да се усмихвам, докато гледам. Ирена Петрова