empty stories

Понякога градът ми говори с твоят глас. Улиците, по които си минавал, запечатват сянката ти. Не е нужно да те следя, за да знам къде ходиш. Разчупвам спомените като хляб и се храня, докато тялото ми мършавее. Но какво е тялото тук и сега, без пълнотата на вече преживяното? Когато стъпвам по стъпките ти, сме едно. Когато сбъркам, се забравяме. Виж, аз още мога да разпозная отчетливите мигновения на фаталните срещи. Където си ме целувал, мирише на лавандула. Където се разделяхме - на дъжд. Заедно сме, като квантите. Отдалечаваш се и те усещам.

"Вкъщи всички вечерят отделно" е книга, която те приютява. Вратичката на корицата на книгата, без да осъзнаваш те приканва да я открехнеш. Някак ти напомня за твоят собствен дом и твоето семейство и си казваш - дай да разбера, защо пък всички вечерят отделно. Дали и при нас така се случваше понякога? От друга страна, зеленият цвят и дома символизират спокойствието и човек се чувства на сигурно, когато държи книгата. Още преди да е прочел първото стихотворение, читателят се обръща навътре към себе си и това бива категорично затвърдено от прочита на текстовете. За тази книга много се каза вече и аз нямам намерение да правя критически анализ на стихосбирката. Но една мушичка в корема не ме остави да продължа напред след прочита, без да съм изписала няколко реда за нея. Книгата е много, но преди всичко - смела. Смела, защото Анна Лазарова широко отваря вратите на дома си за хората, които не винаги са доброжелателни. Домът е мястото, което е най-лично и всичко, което се случва т

Много мислех коя е думата, която най-добре описва разказите на Йорданка Белева. И аз като децата в Тържеството на буквите се лутах и се чудех как да наглася буквите, така че да съставя правилната дума. Истината е, че не успях. И все пак, много искам да кажа нещо за книгата, затова ще го направя по лесния начин - с повече думи. Малка, бяла и изчистена, корицата не издава нищо от книгата и в същото време казва толкова, колкото е необходимо да се знае за нея. В ръцете ми изглежда като птиче перо, а онова изрисувано с молив момиче е скрито в косъмчетата и чака да бъде намерено, а с него и цялата феерия от детски спомени и фантазии. Всяко изречение от книгата е написано с толкова лекота и излъчва такава непринуденост, сякаш разказите са ѝ хрумнали в един миг и в този един миг са се развили в главата ѝ от начало до край. По същият начин са ни поднесени. Един миг, който идва ненадейно като flashback и докато се усетиш, е преминал и ти остава време само да се усмихваш. Четеш ги и ти се стр

Слюнката му е по кожата ми, усещам я под дрехите. Зърната ми са попили течността от дълбините на устните му. Те са ги смукали и сдъвквали като прегладняло пеленаче, докато аз наблюдавам това първично задоволяване с джихадистко безразличие. Искам да кажа - негова съм, докато сянката на едно минало се е вторачила в мен и крещи с очите си и се присмива с всичките си органи. Аз не мога да тръгна. Оставила съм тук най-същностното от същността си. Всички процепи на паркета ме крепят и ми е нужен, за да не се разпадна на хиляди капчици. Нищо няма да промени обличането на булчинската рокля, тялото ми е мръсно, изцапано от преживявания случили се след теб. Опитите да се върна назад се пречупват в основата си и са също тъй невъзможни, колкото и прескачането в някое бъдеще. Играя. Позволявам да играят с мен. Стъпвам на шахматната маса - единственият ми шанс за победа е, да играя кралицата.

какво друго ти остава да направиш за да задържиш пролетта по-дълго освен да я слееш с моята и да оставиш сълзите на червените макове да се стичат по сухата земя с надеждата да напоят процепите ѝ създадени с неблагонадеждност от времето когато пролетта ти се разхожда по моята цъфването ще се случва и без подканата на слънцето а черешите ще връзват и назряват под тежестта на погледите ни Ирен