Било Коледа

През зимата вече не пада сняг,

елхите ни на Коледа са мъртви,

очите на децата не блестят,

шейните им са само виртуални,

мъжете са с избръснати крака,

жените са забравили какво е женственост,

годините минават сякаш са една,

в която все едно и също ни се случва.

Фалшива е храната ни,

каквито сме и ние,

семействата обезлюдяха, липсва обич.

Каретите от приказките не вървят,

а принцовете са превърнати отново в жаби.

И само някой старец разказвач,

припомня, че на Коледа било е празнично,

когато къщите били са пълни със деца,

а майките им месили са питки,

бащите са играели със тях в снега

и през прозореца са пускали ракети,

за лека нощ те пели песента,

която и на своите деца след туй запели.

Но зимата не пада вече сняг,

елхите ни на Коледа са мъртви.

Забавили сме що е да си млад

и радостен от всяко малко нещо.

Ирен

Коментари

За "Вкъщи всички вечерят отделно" на Анна Лазарова

"Вкъщи всички вечерят отделно" е книга, която те приютява. Вратичката на корицата на книгата, без да осъзнаваш те приканва да я открехнеш. Някак ти напомня за твоят собствен дом и твоето семейство и си казваш - дай да разбера, защо пък всички вечерят отделно. Дали и при нас така се случваше понякога? От друга страна, зеленият цвят и дома символизират спокойствието и човек се чувства на сигурно, когато държи книгата. Още преди да е прочел първото стихотворение, читателят се обръща навътре към себе си и това бива категорично затвърдено от прочита на текстовете. За тази книга много се каза вече и аз нямам намерение да правя критически анализ на стихосбирката. Но една мушичка в корема не ме остави да продължа напред след прочита, без да съм изписала няколко реда за нея. Книгата е много, но преди всичко - смела. Смела, защото Анна Лазарова широко отваря вратите на дома си за хората, които не винаги са доброжелателни. Домът е мястото, което е най-лично и всичко, което се случва т

Прочетете още

Борови иглички

Стъпките хрупат, като парче ябълка, мъглата трепери, трепери и тялото ми. Мъжки ръце. Унасям се. Борови иглички по косата. Борове в очите. Вятърът ме носи, не търся нищо. Сънувам ли? Нищо не виждам. Мъглата ме залива. Ръце мъжки. В този студ - топлината на игличките по твоето лице. Пълнолуние - изпразнено от длъжности. Само насъщното, само дъха от устата. Мокро е. Удавени думи. Вървим за никъде. Сънувам ли? Ръце мъжки, треперя. Борови иглички в мрака. В тишината. Ирена Петрова

Прочетете още

В.

Гледам я, а тя дори не подозира, че понякога слагам усмивка в очите си и това е заради нея. Когато дните са тъй изтощителни, че дори и тя рухва, аз я гледам и намирам красотата в сълзите й и ми се иска да я целуна. Гледам я, когато се облича, да си ходи, когато върви с гръб към мен и се отдалечава, а полата й стои така добре, така красиво се вее, че на мен ми става усмихнато. Гледам я – тя е жена, която е безопасно само да се гледа. И аз обичам тъкмо това, да се усмихвам, докато гледам. Ирена Петрова

Прочетете още

empty stories

Търсене в този блог